Преклонение: Пясъчна памет

В памет на някакъв конкурс за паметник на загиналите по времето на комунизма

Паметта на пясъка, заливан от вълните на времето.

Писането по пясъка в промеждутъка между вълните . Смисълът на писането по пясъка е в самото писане, в действието, в желанието за действие, в самия акт на изваждане на повърхността на вътрешните човешки вълнения.

Писането върху пясъка, следите върху него, материализират мимолетността, тленността на човешкото присъствие, забравата, амнезията.

Паметник на забравата

Остава молбата като желание за спасение на душите

Тя надживява вълните на времето,

Две фигури, с липсващи торсове и тела, с глави, с лица и ръце нагоре в ням вик за спасение, около тях пясък, върху който са написани имена на загинали, знаците са нетрайни. Времето, минувачът, вятърът, дъждът ги заличават, тези които помнят, ги пишат отново и отново, ако има останали такива. Паметта е в тях, всекидневното пренаписване е напомняне, че памет има, Ако ли не, то тогава не остава нищо друго, освен да е паметник на забравата.

Друг е въпросът, че храмът е бил „Черната джамия”, градинката оградена със зид, а северно от нея на мястото където днес е южната фасада на Министерството на вътрешните работи са били килиите на затвор, както споделя отец Валентин, служител в днешния храм „Св. Седмочисленици” и сутрин рано, на зазоряване са бесели осъдените на смърт на бесило, издигнато на изхода на градинката към ул.”Граф Игнатиев” и „6-ти Септември”. Но на тази история е било редно за бъде забравена, заровена в пясъците на времето.

Единственото, което присъства са бронзовите фигури на молещите се за покаяние и спасение на забравените души и пясъкът. И там децата си играят, безгрижно...